Вървя си днес по улицата и какво да видя? Един титан на мисълта засича на централно кръстовище едно Порше Кайен (по дяволите не знам как се пише това на Български).
    Сами можете да си представите последвалата драма. Можете ама не можете. Всъщност не стана нищо особено. Поршето просто наду клаксона до неузнаваемост и настъпи газта. Същото направи и титана на мисълта. Не знам как успяха да избегнат удар, но скъпия ръмжащ автомобил профуча покрай мен завявайки ми перчема.
    Хм - казах си голяма работа, чудо голямо и пресякох на вече зеления светофар. Момент след това чух някаква глъч. Обърнах се. Банда малчугани на вече червен светофар, пресякоха тичайки, с разбира се по-тежките от самите тях чанти. Гонеха трамвай. Профучавайки покрай, мен пресичайки за втори път улицата там където не трябва, си и крещяха свойски. Не им се случваше за първи път.
    Тук на това място ме връхлетя размисъла, както разбирате от заглавието кратък и не съдържателен.  Разбрах, че са ми се изпотили ръцете от напрежение. Върнах лентата и видях как едно Ренце спира за да даде път на палавите малчугани. Изпотиха ми се ръцете още повече. Ами ако малчуганите бяха минали една минута по рано. Да ама не минаха.
    Странно, но не пиша добре по хубави поводи.  По ми се отдава, когато се стресна.
    Предпочитам да няма какво да ви разказвам или да започна пиша добре и когато пеят птички и пърхат пчелички.